Пекинските дневници

Пекинските дневници

Blog Article

ВсичкиЛюбовМалки РазговориОбразованиеПсихологияСемейство и децаЦитати

Важно е човек да вярва в мечтите си въпреки трудния живот, който живее. Те са тези, които носят надеждата за по-добър свят.

- Вчера направо ме излекува, като си сложи ръката на гърба ми, дали да не пробваме и сега?

- Ели е умно и много работливо момиче, а Митко не ѝ помага почти за нищо, само се занимава с глупости, ето и сега се затънали работа, той отива хижа да ремонтира с тия неговите.

— Да съм като него, сега бих си отишъл, вярвайте бога — рече подигравателно Благолажът.

Някакъв потаен срам тежал върху младите души и те не могли без скрита въздишка да погледнат тия скали, от острите върхове на които биха могли да видят морето, дето се къпе огненото слънце.

— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката?

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…

- Цял да ме изгорят - това съм. Мойта Магдалина иска сама да си избере другар.

Игуменът остава глух за болезнените молитви на вярващата. Жената поставя своя дар – “игличка със синя топчица”. Възмутен от неспазения обичай – да не се влиза в църквата преди биенето на камбаните – гони мирянката и изхвърля на земята иглата. В резултат на своето коравосърдечие, камбаната не издава нито звук. Игуменът рухва на земята. Трескаво търси причината за това знамение. Прозира сторения грях и трескаво търси иглата. В мига, в който я забожда обратно, става чудо. Камбанният звън пронизва тягостната тишина без човешка намеса.

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените ѝ недра.

После взе от колата вехто ??????? скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер.

Те по чаровен начин разкриват характерни черти от бита и съзнанието на българина.